Себеразкриването има много дълга история на изследвания в социалната психология. Р. Арчър прави преглед на развитието на идеята и подчертава, че още Георг Зимел и Курт Левин признават значението на себеразкриването в междуличностнити отношения, а по–късно терапевта.

Сидни Джурард издига тезата, че себеразкриването е от критично значение за психологичното здраве на човека, и критикува традиционния стереотип за мъжката полова роля, представящ мъжете като “ силни “, никога не разкриващи чувствата си.

Себеразкриването може да се определи като разкриване на начина, по който реагираме на протичащата ситуация, и даваме информация за миналото, необходима за разбирането на реакциите в настоящия момен.

Да се разкриваш означава да споделяш с другия, как се чувстваш по отношение на нещо, което той е казал или направил или на протичащите събития, а не задължително да поднасяш интимни детайли от миналия си живот.

Изследователи подчертават, че себеразкриването включва всяка размяна на информация. Включително лични състояния, диспозиции, събития в миналото и планови за бъдещето. Тя обективно може да се определи като всяко вербално съобщение, което формално започва с думата “ аз “ или някакво друго вербално съобщение за себе си.

Теория за социалното сравнение

Л. Фестингър разработва теорията за социалното сравнение в началото на 50-те години въз основа на допускането, че хората имат вродената потребност да оценяват мненията и способностите си. Според него основната причина за наличието на такъв ход е факта, че неправилните оценки на собствените способности и мнения имат последствия за поведението на човека и курса на живота му.

Според Л. Фестингър сравнението на собствените способности или мнения се появява само до степента, до която другите са сходни на нас по въпросната дименсия – едва ли ще имаме голяма полза да се сравняваме с някой, който е много различен от нас – по пол, възраст, образование, житейски опит, интереси и нагласи. Освен това потребността от сравнения варира в зависимост от централността на чертата за човека.

Интересен въпрос, възникващ от теорията за социалното сравнение и нейните последствия в групова среда, е кой с кого комуникира. Потребностите от социално сравнение се отразяват в опити да се увеличи сходството между себе си и другите, или чрез убеждаване на другите да бъдат по – сходни на нас, или чрез промяната им по посока по – силното приличане на нас.

Самосъзнание

В психологическата литература съществува съгласие, че начините за повишаване на съзнанието за себе си са два. Първо човек “ да слуша “ себе си, за да разбере как се чувства и как реагира, както и какво причинява тези чувства и реакции, и второ да търси обратна връзка от околните за това , как го разглеждат и как реагират на неговото поведение.

Себеутвърждаване

Себеутвърждаването отдавна се изследва в психотерапевтичната литература – още през 1949 г Ендрю Солтър издига тезата ,че то трябва да стане положителна цел за клиентите в терапията. В традицията на И. Павлов и неговото учение за рефлексите той е убеден, че голяма част от човешките страдания са причинени от прекомерно кораво задържане и затова е необходимо да се предизвика по – голяма възбуда.

В терапията на условния рефлекс Солтър насърчава социално затормозените хора да изразяват чувствата си към другите по открит и спонтанен начин. Според него те трябва да правят това вербално ( чрез изказвания за начина, по който се чувстват ) и невербално.

През последните десетилетия умението да се себеутвърждаваш е привличало много силен интерес, били са публикувани множество книги и трненгът по себеутвърждаване вече е почти задължителен в областта на бизнеса и индустрията, медицинската професия и психотерапията ,където целите му са :

• повишаване на съзнанието на личните права.
• осъзнаване на различията между неутвърждаване, утвърждаване и агресивност.
• усвояване на вербални и невербални умения, като умение да се отказва, да се искат услуги, да се отправят молби, да се изразяват положителни или отрицателни чувства, да се започват, прекъсват или прекратяват разговори и т.н.
• да се придобие “ емоционална свобода “.

Решаване на конфликти

Интензивното изследване на междуличностните конфликти започва с вълната от социално недоволство, заляла света през 60-те години на нашия век. Изследователите са предлагали различни дефиниции на конфликта. Той се разглежда като интерактивно състояние, проявявано в несъвместимост, несъгласие или различие във / или между социалните участници , както и включва комуникация за несъвместими цели. К. Томас го определя, като продължителен процес, започващ, когато едната страна вярва, че другата е навредила или ще навреди на нещо, което тя иска.

Има пет основни характеристики на конфликтите:

1. Противоположни интереси.

2. Осъзнаване от конфликтуващите страни, че имат противоположни интереси.

3. Убеждения и у двете страни, че другият е навредил или възнамерява да навреди на техните интереси.

4. Течащо въздействие между страните.

5. Преки действия, осъществявани от едната или от двете страни, които вредят на интересите на другата страна.

Конфликтите възникват, когато от човека се иска да се ангажира с дейност, която е несъвместима с неговите потребности или интереси, когато той има поведенческо предпочитание, чието удовлетворяване е несъвместимо с предпочитанията на другата страна, когата съществува ограничено количество от силно желан ресурс ( пари, пространство, възможности за работа и др. ), при различия в нагласите, ценностите, уменията и целите.

Повечето хора асоциират конфликтите с нещо неприятно и лошо и смятат, че трябва да се избягват. Не са малко тези, които смятат, че в добрите взаимоотношения не трябва да има конфликти. Все повече изследвания обаче сочат, че неуспехът в конструктивното справяне с конфликтите е това, което разрушава взаимоотношенията, а не наличието им. Поради тази причина Д. Джонсън подробно се спира на потенциалната полза от конфликтите.